http://ecotourconsulting.eu/publish.html.
Освен това се продава в
Книжарници “Пингвините”, “Хеликон”, “Ориндж”, “Сиела”, “BookPoint”
Спортни магазини “Намасте”, “Стената”, “Аутсайдер”
Бензиностанции от веригата “Лукойл”
Туристически информационни центрове – Природен парк “Врачански Балкан” – Враца, офис на БААТ – София
Историческата област Марамуреш заема североизточната половина от съвременния административен окръг със същото име и е сравнително трудно достъпна. Намира се на 500 км северно от Букурещ и около 550-600 км от българските дунавски градове. С автомобил може в Марамуреш може да се “влезе” през планинските проходи по национални пътища DN 19 откъм Сату Маре, DN 18 – от Бая Маре (запад) или Ватра Дорней (изток) и DN 17C откъм гр. Бистрица, който е най-късият път от Букурещ. С влак може да се стигне по малката жп-линия от Клуж-Напока през Деж за Сигету Мармацией, по която се движат десетина пътнически влака, половината – нощни. Друг възможен подход е със самолет до Бая Маре и оттам – автобус.
Областта Марамуреш се намира в най-северната част на Румъния, край границата с Украйна и е заобиколена от планинските масиви Игниш, Циблеш, Гутъй, Родна и Марамуреш – част от Източните Карпати. Най-високият връх е Пиетросу Маре – 2303 м н.в. Планинските склонове покрити с гъсти гори преминават в море от хълмове и ливади по които са пръснати като маниста купи със сено – няма начин да не сравните пейзажа с нашите Родопи.
Историята на района води началото си от времето на даките, но се откриват следи и от палеолитни селища. Смелите дакийски племена живели по тези места оказват упорита съпротива на римските легиони и успяват да запазят самостоятелността си дълго време.
Първите писмени източници за региона са от 1199 г. Според румънските легенди, воеводите Драгош и Богдан - основатели на княжество Молдова през 14 век, произхождат от Марамуреш През късното средновековие районът е под юрисдикцията на Трансилванското княжество в рамките на Австрийската империя, но запазва културната си идентичност и самобитност. От 1918 г. вече е в границите на Велика Румъния.
Поради своята отдалеченост и изолираност (граничен район ограден отвсякъде от планини), областта е съхранила красивата си природа, древна култура и обичаи, колоритен селски бит. Всичко това, заедно с магическия пейзаж превръща Марамуреш в любима туристическа дестинация за туристи от цяла Европа, и място което определено си заслужава дългия път. Ако сте любители на селския туризъм, то непременно включете Марамуреш в своя маршрут в Румъния.
Дървените църкви на Марамуреш
Районът е най-известен с дървените си църкви - съхранени са над 40, датиращи от 17 –18 век, като от тях осем са под закрилата на ЮНЕСКО. Тъмните им островърхи силуети с устремени към небето високи камбанарии са вписани в меките приливащи в зелено хълмове сгушили многобройните селца. Готическият стил се е преплел с местната фолклорната традиция, за да се роди уникален архитектурен синтез, резултат на културния обмен между православните религиозни традиции и влиянието на саксонската култура. Най-разпространеният архитектурен план при марамурешките църкви е правоъгълна форма, плюс трите компонента характерни за православната черква от византийски стил - пронаос, наос и олтар, превръщащи румънския православен храм в неделима част от балканското архитектурно пространство. Покривът на църквите обикновено също е направен от дърво (малки дървени парчета, наречени "шиндрила"), макар понякога да се използва и слама за покриване. При вътрешната живопис преобладават стенописите, които изобразяват сцени от Стария и Новия Завет и от селския живот на местното население, включително изображения на растения и животни. Освен религиозното и моралното си значение, стенописите в дървените румънски храмове имат и особена художествена стойност. Църквите впечатляват и със завидните умения на местните майстори-дърводелци успели да вградят и собственото си светоусещане в църковните храмове. Потъмнелите дървени греди са издържали повече от век на капризите на времето, а през тесните прозорчета се процежда като дантела сумрачна светлина пробягваща по изписаните от наивната ръка на самоук художник икони. Осемте църкви включени в списъка световното културно наследство на ЮНЕСКО, са образци на художественото майсторство, приложено при построяването на тези тесни, високи дървени конструкции с техните характерни, извисяващи се и стеснени кули. В списъка на ЮНЕСКО са църквите от селата Будещи (Budesti), Бърсана (Barsana), Пойениле Изей (Poienile Izei), Йеуд (Ieud), Шурдещи (Surdesti), Плопиш (Plopis) и Рогоз (Rogoz).
Веселото гробище
Едно от най-известните села в Румъния е Сапънца, само на 4 км от украинската граница. Славата му се дължи на една от най-нетрадиционните атракции – т.нар “весело гробище”. В Списъка на културното и историческото наследство на ЮНЕСКО "Веселото гробище" в Сапънца е обявено за първия погребален паметник в Европа и втори в света след "Долината на царете" в Египет. Селцето се прочува в началото на 70-те години на миналия век, когато френски журналист изненадва света със своето откритие. Вместо паметни плочи на гробовете, местните жители са поставили дъбови кръстове, украсени с жизнерадостни сцени от живота на покойниците и духовити епитафии. Необичайните надгробни кръстове са дело на местният дърводелец Стан Йон Патрас, създал първия шарен кръст през 1935 г. Към 1960 г. кръстовете вече са 800, а днес са хиляди и греят като слънца над плътните редици от гробове. След като самоукият майстор Патрас умира през 1977 г., традицията се продължава от друг местен дърводелец - Димитру Поп. Уникалният талант на тукашния майстор е открил заместител на сълзите, болката и черното – синия цвят на надеждата. Балансът на шарките следва първичността на фолклорната символика: червеното е страст, зеленото живот, жълтото плодородие. Често на кръстовете се изобразяват бели гълъби - символ на душите на починалите и черни птици - израз на края на живота. Епитафиите на кръстовете са ритмични разкази от първо лице - кратки като басни предаващи весели случки от живота на мъртвите. Подобно на гигантски визитки на мъртвите, цветните дърворезби представят техния характер, занимание, мястото им в общността, причините, които са ги отвели в отвъдното. На една от рисунките има мъж, който държи шише ракия – явно това го е убило. На друга се вижда тракторист – мъжът е бил работохолик. На един от кръстовете пише: ”Тук лежи моята тъща. Ако беше живяла още една година, вместо нея щях да лежа аз.” Макар гробището в Сапънца да е действащо, за да влезете трябва да платите входна такса. Неговата уникалност го е превърнала в модерен музей на открито.
Теснолинейката с парни локомотиви – Моканица (Mocanita)
В долината на река Васер, между градчето Вишеу де Сус (Viseu de Sus) и украинската граница, има действаща теснолинейна железопътна линия, обслужвана от парни локомотиви. Основната й функция е транспорт на дървен материал от сечищата в Карпатите към фабриките във Вишеу, но запазените стари влакчета са се превърнали и в туристическа атракция. През летния сезон (от април до октомври) има редовни влакчета по няколко пъти на ден, а за по-големи групи се пускат и специални композиции. Пътува се по долината на река Васер, през гори, сечища и покрай малки махали.
Пътуването с автентичните вагони и парна тяга трае 4-5 часа, като спира няколко пъти за зареждане с дърва и вода на парната машина. Цените са 45 леи за възрастни и 32 леи за деца. Актуална информация за атракцията, включително разписание, ще намерите на сайта www.cffviseu.ro.
Природни паркове
Голяма част от планините на Марамуреш са част от защитените територии Родна и Марамурешки планни.
Националният парк Родна е разположен в източната част на областта и е най-високата планина в района, с много върхове високи над 2000 м. Основен изходен пункт е курортът Борша, който съчетава възможности за пешеходен туризъм, ски и балнеолечение. В парка Родна има 30 маркирани туристически маршрута, включително преминаване на цялото главно било.
Природният парк Марамурешки планини заема северната част на областта – между долината на р. Вишеу и границата с Украйна. Той е по-голям по площ от Родна, но включва и територии с активна човешка дейност като дърводобив и животновъдство. В парка има 7 маркирани туристически маршрута, а през него минава и парната железница.
Занаяти, бит и култура
Марамуреш е царството на дърводелците и дърворезбарите в Румъния – горите в района дават изобилен материал за творчеството им. От дърво са се изработват не само местните църкви, но и къщите в марамурешките села – много от тях са още обитаеми и придават приказен вид на селцата сгушени сред зелените хълмове. Но това което безспорно привлича вниманието на всеки един турист са красивите дърворезбовани порти пред марамурешките къщи и църкви – традиция която се пази и до днес. Майсторството на местните резбари впечатлява с колорита си и подканя посетителите да извадят фотоапаратите и отнесат като спомен албум със снимки на красивите порти, които сякаш са в необявен конкурс за оригиналност на шарките. Сред задължителните декоративни елементи са въжето - символизиращо стремежа към извисяването и досега до божественото, розетката – символ на слънцето, дървото на живота – символ на вечния живот, змията – на която местните жители приписват ролята на защитник на дома. В миналото именно портата е символизирала и обществения статус на фамилиите – колкото по впечатляваща е портата, толкова по-уважавано е семейството. Най-красивите дървени порти днес могат да бъдат видени в селата Ваду Изей (Vadu Izei), Джулещи (Giulesti), Будещи (Budesti), Бърсана (Barsana) и Ончещи (Oncesti).
Не си тръгвайте от Марамуреш и без да сте опитали местните специалитети: булз - гювече от качамак и тлъсто сирене, наредени на слоеве и запечени, и прочутата марамурешка ракия хоринка (двойно дестилирана сливова ракия). А на тръгване минете през местния пазар и си купете от закачливите сламени шапки, носени както от мъжете така и от жените. Декорацията на шапките се различава според случая – с цветя и шарени лентички за радостните събития, изчистени и скромни при погребения. А на всяка марамурешка къща на входната врата има пирон, на който според обичая стопанина на къщата окачва своята шапка след работния ден.
На традициите и фолклора на тази древна земя можете да се насладите най-пълноценно по време на многобройните фестивали организирани целогодишно. Сред най-интересните събития са Международния фестивал на сватбата (с. Ваду Изей); Фестивал на гулаша, пайовете и румънската кухня (юли, с. Окна Шугатаг); Фестивал на хляба (август, гр. Бая Маре). За актуална информация за интересни събития и фестивали посетете: http://www.visitmaramures.ro/ Полезна информация Модерната туристическа инфраструктура в Марамуреш почти липсва – съсредоточена е в курорта Борша и окръжния център Бая Маре. Същевременно, районът е превърнал недостатъка в предимство – развита е мрежа от селски къщи, които предлагат храна и подслон, изработени са няколко маршрута за културен, пешеходен и велотуризъм. За разлика от много други райони на Румъния, за Марамуреш е издаден модерен пътеводител, който освен на хартия съществува и в електронен формат www.visitmaramures.ro Информация за къщи за настаняване можете да намерите и на: www.ruraltourism.ro
Като стар планинар, едва дочаках подходящия момент да опитам и най-високия връх в Румъния – Молдовяну. Оказа се технически лесен, но доста далеч, ако тръгваш от Букурещ. Понеже вече знаех какво значи задръстване по изходните артерии на столицата, една прекрасна събота в 6.45 сутринта вече съм на магистралата за Питещ. Всъщност, една от двете магистрали в Румъния (другата е за Констанца), чиято обща дължина е колкото на българските, при два пъти по-голяма територия. След по-малко от час откривам почти сюрреалистична гледка – десетки огромни комини, кондензатори и промишлени халета се издигат над равнината - нефтопреработвателният комбинат и ТЕЦ-ът на Питещ. Толкова са големи, че се виждат от километри. И почти не се смаляват с приближаването. В града се радвам и на оскъдните си познания по румънски, защото, макар и не от първия път, успявам да разгадая как са съкратени иначе дългите имена на следващите два града – Мъник Вълча и Куртя де Арджеш по пътеуказателните табели. Когато и това се оказва недостатъчно, прибягвам към вроденото чувство за ориентация и в крайна сметка само с един обратен завой съм на правилното шосе. Нова изненада ми носи следващото чудо на румънската енергетика – язовир на р. Арджеш. Понеже реката е пълноводна, а наклонът – съвсем малък, за да постигнат ефективна работа на турбините на ВЕЦ-а, местните са изградили не просто язовирна стена, преграждащата реката, а цяло изкуствено езеро. В продължение на километри коритото на реката е стеснено, може би наполовина, с огромна дига и по този начин е осигурен необходимият воден обем. Най-после приближавам планината. Куртя де Арджеш изглежда приятно място. Възникнал, подобно на Синая, около стар благороднически замък, градът има някаква атмосфера. Нямам време за разглеждане, само набелязвам замъка, парка и музея, преди отново да се взра в картата. Тук очевидно икономисват от пътни табели. Над града пейзажът става някак по-приветлив. Добрата новина е, че през една къщите предлагат стаи за гости. Ако и отвътре изглеждат така добре, както отвън, значи в румънските туристически брошури има нещо вярно. Решавам да проверя и бодро се отправям към туристическия информационен център, за който дори има табели на пътя. Напразни надежди – нали е събота, почивен ден. Хората трябва да си почиват, нищо че точно тогава идват туристите. Както и у нас – част от фоайето на първия етаж на излишно голямата сграда на кметството е приспособено за информационен център. Ама поне един плакат да бяха сложили на прозореца! И работно време, по възможност. Както и да е, още през седмицата бях решил, че ще спя в планината. Спирам в последното “цивилизовано” място преди гмуркането в планината – на пръв поглед приличен мотел преди стената на язовира “Видрару”. Не разбирам учудването на келнерите, че си поръчвам двойно кафе и сладкиш – за мен в 8.20 сутринта това е нормално. Е, сладкиш няма, но кафето струва 4 евро. Явно трябва да свикна с думата “няма”... В главата ми натрапчиво се опитва да влезе и марката “Балкантурист”, с вкус на ранно българско преустройство. Влизам в планината. Първата наистина красива гледка в тази страна. Пътят се вие, мъчейки се да се изкачи на нивото на язовирната стена. Мостове, тунели, изсечени в скалата, великолепна гора. Няколко пъти спирам за снимки, въпреки риска да намеря колата си в дола. Оказва се, че този път съм се притеснявал напразно – тук е практика да се спира за снимки и като никъде в Румъния, шофьорите се съобразяват и карат внимателно. “Снимковият автотуризъм” се е развихрил с пълна сила на стената на язовира “Видрару” – едва пъпля между паркираните на невъзможни места коли и потока от пешеходци, отиващи, снимайки, да пият кафе в капанчето до язовирната стена, подвеждащо наречено “хижа”. Е, няма как, и аз спирам – в Рим като римляните... Румънците продължават да ме стъписват с пристрастеността си към пътищата. По времето на Чаушеску, освен че колите се купували трудно, като у нас, имало и ограничения за придвижване с автомобили (което от икономическа и екологична гледна точка сега се отчита като плюс) и сега изглежда си наваксват. В равнината е зловещо – на отбивките край пътя има дървени масички за четирима, боядисани в жълто. Край тях – кофи за боклук. И местните масово спират там, хапват и пийват с удоволствие между автомобилите и преливащите от боклук кофи, вдишвайки с наслада бензиновите изпарения. Планинската версия е не по-малко стряскаща. В отбивките, които тук, понеже е малък път, не са асфалтирани, а покрити с чакъл, се опъват палатки. Пред палатките се опва барбекюто и народът се наслаждава на природата, плътно подпрян на капака на двигателя на собственото возило и съзерцавайки трафика на 2 метра по-нататък. Така го разбират тук излета след природата. Не че няма поляни, ама пък там не може да се отиде с кола... Главното планинско било, което мярнах от язовирната стена, е толкова далече, че всякакви мераци за куриозни снимки ми се изпаряват от главата. Настъпвам газта малко повече, разчитайки на дългогодишния си опит по пътя Кричим-Девин-Триград. Но 50 километра са си 50 километра и трябва още около час, докато навляза дълбоко в планината. Добре е, че в гората жегата не се усеща, а и постепенно набирам височина. При липсата на алтиметър оценявам високо табелките с надморска височина на мостове и хотели, които започват да се появяват тук-там. 1640, 1754, 1800 м, край на гората (тук сме все пак 300 км северно от Стара планина и 450 км северно от Рила), на места мяркам маркировка. Билото изглежда съвсем близо, а знам, че пътят го пресича чак на 2000 м. След малко отговорът идва – кръпките по асфалта свършват, но започват стръмни завои. В последните 3-4 км се взима денивелация от над 200 м – 5-6% наклон по принцип не е много, но когато е непрекъснат, стигаш до втора скорост. Впечатлен съм от противолавинните навеси – нещо като полутунели от здрав бетон, с наклонена по оста на лавинните улеи горна част. Те очевидно са предназначени да пазят от късните пролетни “основни” лавини, които си имат точно определена траектория. Пътят е затворен през зимата, в зависимост от снежната покривка, но през билото – винаги. А лятото билната част се затваря само през нощта – не можах да разбера защо. Поредния завой на 180 градуса и ето го тунелът – с около 1 км копане са спестени още 200-300 м денивелация. Зимата го затварят с тежки стоманени врати, да не се пълни със сняг. Умно. Още няколкостотин метра и съм от север на главното било на Карпатите. Не! Отказвам да повярвам! Боровец, по-лошо – Бачково на храмовия празник, Кръстова гора! Нямаме такова място. За щастие. Отново пътят е задръстен – има и големи 40-50-местни автобуси. Между тях се разхождат мърляви байчовци и събират пари, защото паркирането край главния път било платено. В малките пространства между колите (понеже, както е известно, тук автомобилите не се паркират, а се оставят) мургави румънци продават семки, пластмасови играчки за по 1 евро и всякакви други джунджурийки. Потокът от пешеходци и в двете посоки е безкраен. Носи се тежка миризма на скара. Естествено, подминавам необходимата ми отбивка, защото никой не е счел за нужно да постави табела. Обратния завой на този път е съчетание от геройство и шофьорско майсторство. От втория път успявам, влизам в отбивката. Подминавам нещо като мотел, пътят става по-тесен, но за щастие колите намаляват. Голяма сива постройка – горна станция на лифт, за който по-късно ще разбера, че не води за никъде. Изоставена триетажна постройка, място за паркиране, хотел на брега на езерото. Същата навалица и все по-натрапчива миризма на кебапчета. Езерото Бъля, 2044 м над морето. Резерват, гордост на румънския туризъм. Оправям се уж спокойно, но погледът ми е все в часовника – вече е 11, а още не съм тръгнал. Снимките и изследователското шофиране са ме забавили с около 30 мин., а и явно криво съм разчел средната скорост. Успокоявам се, че до върха има около 7 часа и при всички положения ще стигна по светло, но все пак... Трябва ми вода, не намирам чешми. Влизам в култовия ресторант на брега на езерото, както съм си в “пълно бойно снаряжение” и без никакви угризения си наливам вода от чешмите в санитарния възел. Най-после тръгвам, малко нервен. 11,15 часа, небето – синьо до безкрайност, температурата – поносима. Навалицата – не съвсем, но дори не си задавам въпрос накъде са се запътили извън асфалта. Намирам един единствен, с когото имам желание да разговарям – с дълъг панталон, сериозни обувки, маркуч за постоянно смучене на вода и тен на планинар. Очевидно и неговите мисли са били в тоя ред и ми задава само един кратък въпрос: – Молдовяну, нали? – Да, към 7 часа, нали? – Може и шест. Лек път. Разговор между професионалисти. Продължавам нагоре, бавно, но ритмично. Две снимки на лудницата около Бъля, още няколко серпентини и съм на билото. Гледката е достойна – и на изток, и на запад – истински скалисти била. Прилича на Стара планина, но някак по-голямо, по-обемно. И има езера. Точно пред мен едно – щеше да е много красиво, ако на брега му нямаше камара с боклуци. Успокоявам се, че сигурно заради близостта с шосето (30 мин. за аматьори) всеки идва тук и цапа. По-късно ще разбера, че за съжаление не е точно така... Подминавам езерото като малка гара и излизам на следващата седловина. Става ми ясно защо, колкото и да не ми се ще, трябва да се подсича. Пътят през билото включва и пасажи с катерене. Дори и да успея да се справя, няма да е по-бързо. Оставам си на “царския път”, мъчейки се да отгатна продължението. За съжаление, вижда се от седло до седло - после върховете, нанизани на верига, се закриват един друг. Пък и картата с мащаб 1:75 000 не помага особено. Поне пътеката е ясно очертана и прилично маркирана. Давай! Спускането, както винаги, е неприятно, но пък е кратко. Почти с удоволствие подемам баира и излизам на “Змийския прозорец” – седловината е наречена така, заради дупка в скалата, на която вероятно някога са се припичали змии. Тук вече има смисъл да погледна картата и кроки-то, което съм си разпечатал от Интернет. Информацията съвпада, а часовникът показва добро време. Имам право на грейпфрут и “Корни”. Докато си беля грейпфрута си мисля как румънците се мъчат, също като нас, да изтрият чуждото културно влияние – на новата карта е използвана дума с латински корен за “змия”, а иначе всички използват тази с българския корен. Сещам се за спора, който от дълги години водим с Момчил за Дженгал или Самодивски връх. От една страна, ме гъделичка, че тук има силно българско влияние, от друга обаче – така ще излезе, че той е прав. Накрая решавам за себе си да използвам българското название и пак, мислейки за Момчил и Ани, тръгвам по билото. Защо за тях – ами защото отсечката, която следва, е достойна като терен и за тях – няма пътека, а само наклонени каменни зъбери, тук там са опънати стоманени парапети. Методично ги преминавам, припомняйки си, че някак по диагонал съм прочел описанието на маршрута в интернет. Е, сега няма проблем, но зимата си става място за героизъм – след тесния участък следва стръмен ръб към следващия връх. Вярно, по-широк, но пък без парапет. В летния вариант пътеката подсича върха и аз бързо увеличавам скоростта. Подминавам една разпиляна по поляните немска група и срещам семейство, което ми напомня за детството. Бащата осигурява дъщеричката, която е на не повече от 6 години на слизане от билото. Мама ходи отпред, с малка раница. Разменяме няколко приказки – бащата се успокоява, когато му казвам, че съм планински водач и си нося карта и фенер. Стъпвам на билото и се радвам на вятъра. Всъщност, часът е два следобед и жегата е сериозна. Добре, че този път следя да се мажа редовно със слънцезащитен крем. Още един връх, този път няма заобикаляне! Уж наклонът не е голям, но имам усещането, че напредвам бавно. Сядам на върха и поглеждам часовника – всичко е наред. Сега видимостта е достатъчна – виждат се почти 90% от оставащия път, включително заветният вр. Молдовяну. Обаче следващият близък ориентир – Подрагова порта – изглежда малко по-далеч от описанието, пък и следва здраво слизане. Няма как – тръгвам. Разстоянието за пореден път се оказва точно и вече определено свалям шапка на колегата, който е публикувал описанието на маршрута. Възниква обаче друг проблем, при това много сериозен - няма вода. Второто езеро, покрай което минавам, е направо в плачевно състояние: освен сметището на брега, вътре във водата плават празни пластмасови шишета и найлонови пликчета. Направо ми се повдига! Тук вече не може да се търси оправдание в “кашкавал-туристите”. Явно румънците са си мърляви, независимо от социално положение и хоби. Това обаче хич не ме грее, понеже ми остават само 2 л вода. Очевидно край езерото не може да се къмпира (то може, но е безсмислено, щом не става за пиене, пък и е далече от върха). Минавам на резервния вариант – ще изям плодовете, пък водата се пази за вечеря и последен резерв. По-нататък няма езера, потоците са пресъхнали. Единственият, който тече, се използва от овцете. Северните циркуси, противно на очакванията, са сухи. С една дума – проблем. Откривам чисто езеро на север, но пък към него не може да се слезе. Сещам се, че зад Молдовяну (източно) има още едно езеро. Ако е чисто – може да се къмпира край него. Очертават се два варианта – качване на Молдовяну и къмпиране в източното му подножие и връщане до хижа Подрагу. Време има, но силите... Улисан в тези мисли, стигам до подножието на върха. Оставям две праскови за неприкосновен запас за утре. Хапвам последния грейпфрут, устата ми почва да щипе. В главата ми нахлува Екзюпери с пустинните си разкази. Показвам пътя на група словаци, които отказват да говорят руски, а не знаят румънски или английски. Питам един румънец за качеството на езерото. Той ме успокоява, че там е добре. Око да види, ръка да пипне, са казали шопите. За целта обаче трябва да се качи върхът. Е, на война като на война. 25 мин. пъплене и съм на Вистя Маре – всъщност това е възловият връх на главното било. Молдовяну стърчи на 600 м южно, свързани са с тесен скален ръб. Вистя Маре е достатъчно представителен, но не може да идеш до Рим и да не видиш папата – Молдовяну е с 5-6 метра по-висок. Завиждам на словаците, които на смени ходят до върха, докато групата им пази раниците. Като ги гледам какви са некомуникативни обаче, не ми се занимава повече с тях и потеглям заедно с багажа. Пак трябва да се използват ръцете за преодоляване на скален пасаж между двете най-високи точки. Още 100 м, готово! Поглеждам часовника - 6 часа и 45 мин. от Бъля, колегата ме е надценил. Най-важното е, че следващото езеро става. Докато ходех по ръба го огледах – пълни се директно от снежни преспи или от потоци, течащи през камъните, така че добитъкът не е повлиял на чистотата. Не се виждат и плаващите пластмасови белези а човешкото присъствие. Единият от двата резервни литра вода отива почти на екс. Опитът ме е научил да запазя последното количество. Избрах си и място за лагер. Само трябва да се върна до Вистя Маре и да сляза. Е, ще издържим още 40 минути, светлина има. И на другия ден пак трябва да кача и да сляза Вистя Маре, но, както е известно, науката иска жертви. Докато слизам, почти съм си избрал място за бивак – или в близост до единия от двата палаткови лагера, или, ако там не ме искат или не става – на южния бряг на езерото – между потока, който се влива и този, който изтича. На пръв поглед изглежда малко мочурливо, но всъщност не е така – вероятно поради по-малката надморска височина, тук езерата се затлачват бързо и повсеместно, за разлика от България, където това е по-скоро изключение и признак за проблеми. И това, което изглежда мочурище, е всъщност мека и абсолютно равна полянка. Наближавайки горните палатки, чувам френска реч. По-скоро приятна изненада тук. Спирам се и ги заговарям. Почти веднага ме канят да се присъединя към тях и се извиняват, че вече са изпили виното. Истински французи! Нищо, казвам, аз мезето така и така го нося. Следва оживление – имат домашна цуйка. И всичко се нарежда – за мен, като истински българин, ракията е аперитив, за тях – дижестив. Докато ми се сготви супата, голямото пластмасово шише с цуйка е преполовено, а ние вече сме на “ти”. Симбиозата е пълна – ползвам от тях огън (свърши ми газта в примуса, а те бяха донесли дърва от гората), място за лагер най-важното – хапчета за пречистване на вода. В замяна получават техническа конференция за следващите два дни от прехода си, понеже се оказва, че съм минал по техния бъдещ маршрут. Давам им и вертикалния профил, и джипиес координатите, които си бях разпечатал. Хапчетата за вода се оказват твърде ценни, понеже дори и поточето е мръсно – не от овчи изпражнения, а от човешка намеса. Тук наистина нямат никакво уважение към природата. Наистина, топящите се преспи са с по-голяма гаранция за чистота, но там пък има механични примеси, а кислородът е по-малко. Четат се и се рецитират френски стихове, споделяме с техния водач преживелици по склоновете на Мон Блан от миналата година. Пълна планинарска идилия. По едно време покрай нас слизат некомуникативните словаци. - Залеза ли чакахте? - питам. - Не, изгрева на луната. Поне за едно нещо да им благодаря – не бях забелязал огромния златен лунен диск, скрит зад южното ребро на Молдовяну. По-голяма съм виждал само по южното ни Черноморие и в Кипър. А тепърва изгряваше. Французите както обикновено не успяват да надскочат себе си и в десет без десет са по палатките. Аз не мога да изпусна догарящия огън и изгрева на Луната. Като стар водач оставам последен, да се уверя, че огънят е загасен и да се полюбувам на природата сам. Подухва, затова се увивам плътно в чувала, опъвам и старото метализирано фолио. Изглежда съм се престарал, защото след известно време се събуждам изпотен. Отварям очи, но в просъницата ми е трудно да разбера защо е толкова светло. Нима вече е утро? Не – Луната се е издигнала над Молдовяну и осветява невероятно силно. Светло и хладно, кристално небе, шума на потока, полъха на вятъра. Почти пълно щастие. Почти, защото няма с кого да споделя красотата. Заспивам отново, вече с по-малко завивки и дрехи. Събуждам се преди изгрева, пръв. Шест часът е, но вече е светло. Решавам да върна жеста на французите. Прибирам тихо спалния чувал и фолиото. С останалите дърва и порядъчно количество от вестник “Зиуа” паля отново огъня. Докато се размърдат всички вече съм с една чаша нескфе напред, а на огъня ги чака 1 литър гореща вода. Вече няма никакво съмнение за авторитета ми сред тях. Почти сериозно техният водач ми предлага догодина да ги кача на Мон Блан. Дори и аз го намирам за прекалено, а той в нетипчен за французите пристъп на самоирония обяснява, че така ще са много “фешън”. Добро начало на деня. След третата чаша кафе ги изоставям – те имат 4 часа ходене за целия ден, аз – 7 плюс шофиране. Точно в 8 вече пъпля обратно по източния ръб на Вистя Маре. Идва ми нанагорно и в преносен смисъл – 300 м денивелация направо от старта не са шега работа, но се справям за около 40 мин. Слизането е бавно и внимателно, отчасти защото ми се стои по-дълго на сянка. Компенсирам по равното. Другото улеснение, че имам значително повече течности в организма. Планирал съм почивка и презареждане с чиста вода на хижа “Подрагу” в 11 и пия на всяка почивка. Изведнъж прасковите от неприкосновен запас се превръщат в луксозен десерт. “Вода, ти не си необходима за живота – ти си самият живот!” - е казал Екзюпери. На Подрагова порта излизам с десетина минути закъснение, но ги наваксвам на слизане. Пристигам на хижата в най-подходящото време – вчерашните туристи са си тръгнали, днешните още ги няма. Всички стаи и трапезарията са отворени и празни. Докато търся хижарката, успявам да ги огледам – най-близкото сравнение е х. “Белмекен”, преди да изгори – каменна постройка, правена с много мисъл за ефективно използване и качествена изолация на малкото пространство. Двуетажни, овехтели легла, външна чешма. Намирам хижарката – лаконична, твърда жена. Планинар. Като разбира, че съм водач, веднага пита с колко души съм. Не, казвам, само оглеждам. Две къси изречения – за цените и за водоизточниците и се сбогуваме. Без лоши чувства – в планината времето е ценно. За да не повтарям вчерашния път, решил съм да се върна не по билото, а през северните циркуси, където има алтернативна маркирана пътека, използвана само през лятото. Че е по-красиво и по-интересно, вярно. Но ако бях преценил правилно какви усилия се изискват, щях да се позамисля. Още на първата седловина си давам сметка защо вчера от билото не успях да видя северната пътека – тя не подсича, а се движи почти по права линия в посока изток-запад, без да е направен и най-малкият опит да се спести малко денивелация, било то на качване или на слизане. Връщам още лентата и се сещам, че хижа Подрагу и езерото Бъля са на една и съща надморска височина и то на най-ниската точка на прехода. Явно пак се налага желязна дисциплина – 40 мин. ходене, 10 мин. почивка, по време на която в точно определен ред се съчетават хапване на нещо енергийно, пиене (имам цели 3 л студена вода!) и снимки. 5х200 м изкачване и още толкова слизане от езерото под Вистя Маре до Бъля – не е игра работа, като се прибави и хоризонталното разстояние. Настройвам се да ходя на ръба на възможностите си – без да се задъхвам, но и без най-малката идея за отпускане или забавяне. След втория циркус вече не гледам и за пътеката – само намирам следващата седловина и тръгвам към нея по азимут. Иначе е красиво – гората е по-близо, има езера... Най-после стигам до билото при заветния Змийски прозорец, където двата пътя се събират отново. С 10 мин. закъснение от предвиденото, но разчитайки да взема остатъка за по-малко от вчерашните час и половина. Имам интерес да го направя, защото Карпатите държат да ми покажат, че приличат на Стара планина – белите облаци от сутринта станаха сиви, после черни и се опитва да вали. Естествено, само от южната страна, за да бъде картинката пълна. На предпоследното изкачване идва и черешката върху тортата. Възрастен планинар, от старата школа (с раница тип “самар” и памучна кърпа на врата) ме спира и директно ме моли за съвет по билото ли да мине, или през циркусите. Колкото и да е парадоксално, в състояние съм да му отговоря, понеже през последните 24 часа съм минал и по двата пътя. Дава ми точно необходимите детайли – колко души води, в какво състояние са, къде отиват. Правим бърз анализ на метеорологичната обстановка. Отговорът ми е категоричен – през билото. Наистина, има риск от гръмотевична буря, но чисто билният участък е сравнително къс. А през циркусите направо ще се “разглобят”. Благодари и продължаваме, всеки по своя път. Разминавам се с групата му – няколко младежи, явно роднини и приятели. Мръсното езеро, последен напън, седлото над Бъля. Със съжаление тръгвам надолу – обратно към навалицата, която сега е двойно по-голяма от вчера, и към повсеместната мърсотия. На всичко отгоре трябва да слизам, което след повече от 6 часа ходене не е най-приятното упражнение. Поне избегнах дъжда. Поглеждам часовника – три без десет. Не можах да надскоча себе си. Няма значение, 15 мин. закъснение на 7 часа ходене са приемливи. Само да не ме отнесе някой кашкавал-турист, юрнал се надолу по склона. Почти с радост стъпвам на асфалта, точно седем часа от бивака под Вистя Маре. Малко мудно преминавам от едно “агрегатно състояние” (ходещ) в следващото (шофьор), но съм щастлив да седна в колата в 15.15. Тръгвам за Сибиу.
Излезе от печат първият пътеводител за Румъния на български език. 200 цветни страници и 300 снимки представят най-интересното за тази близка, но не съвсем позната страна.
Това е дворецът на един от известните влашки князе – Константин Бранковяну. Строен е през 1698-1702 г., на брега на езеро. Направен е голям парк. Паркът наистина си струва – поддържана зелена трева, пясъчни алеи, пестеливо, по английски. На входа пише, че се плаща, но всъщност се плаща само ако влезеш кола (има си паркинг, не можеш да паркираш произволно). Има и работно време на парка, което ми се струва твърде странно, превид факта, че не е ограден. Всъщност има ограда, но тя е символична – изглежда е недовършена, или разрушвана. Има и няколко порти, които очевидно не се затварят. С приближаване към замъка паркът придобива по-култивиран, но все така английски вид – геометрични форми от чемшир и рози. Една-две изоставени постройки се рушат кротко между дърветата. Самият замък е комплекс от три постройки, две от които свързани с крепостна стена. Пак имам усещането за нещо недовършено (после проверих – строителят и синът му били убити и новият властелин решил да превърне имота им в хотел. Тогава защо му е крепостна стена?).
В едната постройка на първия етаж има някакво заведение, което, като повечето тук, ми изглежда подозрително празно. Вероятното обяснение е слънцето, защото под дебелите дъбови сенки по поляните има значително повече хора. Централната сграда – явно бившият дворец – е превърната в музей. Той вече се плаща – евро и половина, за ученици и студенти – 50%. И тук срещам странни решения – на първия етаж и в подземието са подредени картини. На втория етаж е историческата експозиция, посветена на Бранковяну. Доста постна – дали човекът не е оставил нищо, или пък са му окрали не знам. По стените висят няколко килима и бродирани бана с огромни размери, множество стари карти на румънските земи и Франция. Сред тях задължително картата на Велика Румъния (това е нещо като Санстефанска Бългрия, обаче е било от 1.12.1918 до лятото на 1940 г.). Две-три старинни книги, от които история на Румъния на италиански – особено ценен експонат. Не мога да не се усмихна, като се надвесвам над бюрото на Бранковяну и почвам да чета на румънски с кирилица дебелата книга, отворена там. За съжаление това е отвътре – явно е имало фрески по стените, но не са успели да ги запазят или реставрират – всичко е чисто бяло, с иключение на един-единствен корниз над едно малко стълбище. Стоят и каменни орнаменти по колони и сводове, но останалото е вар върху кирпич и прилича повече на болница, околкото на музей. С едно важно изключение – вратите. Между стаите има вървени врати, изключително богато украсени – както са вратите на иконостасите в България.
Всъщност красотата е отвън – целият дворец е от червеникави тухли, цветът е подобен на този на несебърските църкви, само че няма пояси с други цветове. Малко избеляло стои, но сега го реставрират и вероятно ще си върне блясъка. Лицето на двореца всъщност не гледа към двора, а обратно – към реката. И е направено точно като в северните страни – с две каменни стълбища, които водят направо на брега, превърнат в кей. И пак чемширена геометрия и рози. Или владетелят, или архитектът е бил я в Дания, я в Холандия. Но все пак си има и местното излъчване. Като се замисля – това е липсващото звено в българската архитектура. Тя Влахия е в разцвет общо взето когато ние сме под турско робство – от малко след края на Асеневата династия (1300-1400 г.) до Първата световна война.
Интерпретацията е посредствена – до входа на всяка стая има поставки, от които си взимаш ламинирани листа с цветни снимки на експонаните с по 2-3 реда обяснения. Вярно, има ги на английски, френски и румънски, но това е. На входа се продават картички и дипляни.
А сега големия хит е да живеещ срещу замъка – през реката. Хем го гледаш безплатно – страхотен декор, хем не се грижиш за него. Има 4-5 къщи, прилични, но не бих казал, че са богаташки.
Всеки българин, който прекара поне няколко дни в Румъния, ще открие на пръв поглед странни следи от българско присъствие – от езика, през наименованията на селища и местности, до украсата на църкви и кухнята. Официалната румънска доктрина, създадена през 19 век и прегърната от режима на Н. Чаушеску, провъзгласява румънците за наследници на даките и древните римляни, отрича връзката с България, като с половин уста признава за “известно славянско влияние”. Вече се чуват гласове, включително от авторитетни румънски учени, за отчитане на българското и другите чужди влияния върху румънската култура, език и етногенезис.
Това влияние се дължи на някои неоспорими исторически факти, по правило премълчавани от румънските историци. От 7 до 11 век земите на Влашко и Молдова са част от Първата българска държава, а от разгрома на Аварския хаганат (803-805 г.) до основаването на Унгарското кралство (1000 г.) и третата “историческа румънска провинция” Трансилвания, е част от България под името Седмиградско. Основателите на Второто българско царство са в съюз с куманските и влашките племена отвъд Дунав, а Шишмановата династия е в роднински връзки с първите влашки воеводи. Българското влияние продължава и с три емигрантски вълни по време на османското владичество – българите-католици, заселили се в Банат през 17 век, българите-градинари дошли във Влашко през 18-19 век и политическата българска емиграция от времето на Възраждането.
Тези факти обясняват защо румънският е единственият латински език, в който определителният член е в края на думата (както е в българския) и голяма част от лексиката е българска. Всъщност, освен към групата на романските езици, румънският спада и към т.нар. балканско езиково семейство – група езици (български, румънски, сръбски, албански) със сходни характеристики, които ги отличават от останалите и чиито прилики най-вероятно се дължат на езика на прабългарите. Нещо повече – в средновековните румънски княжества българският език е бил официален в администрацията, а до 1862 г. всички румънски документи са на кирилица, макар и вече на румънски език. По подобен начин стоят нещата в църквата – лесно ще разпознаете по-старите стенописи и надписи в църковната украса: те са на български или църковнославянски, за разлика от тези от 19-20 век, които са на румънски.
Ако пък разгърнете картата на Румъния, ще откриете по цялата й територия имена като Бистрица, Търговище, Гущерица, Комарник, Сланик, дял, пояна, търг и други, в чиито произход не може да има съмнение. Весдесъщата българска салата, която ще намерите във всеки ресторант, е още един елемент от мозайката.
В Трансилвания има и друга особеност – съществува научна версия, според която днешните секуи произхождат от прабългарските племена, увлечени от хуните в Централна Европа, и едва по-късно са маджаризирани. Български имена на селища в Земята на секуите са едно от доказателствата за тази теория, макар и ограниченията в достъпа до румънските архиви да не позволяват по-задълбочено изучаване на въпроса.
